петък, 19 август 2011 г.
Oh, Shit
НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!!! Както почти винаги, наскоро реших да пробвам една вече стара хитова геймка - Crysis. Хубаво, за няколко часа стигам до корабa и за моя изненада пропаднах през пода на палубата :D
сряда, 17 август 2011 г.
понеделник, 25 юли 2011 г.
Boner
Shit. Има само един плъгин за игра с мишка на ePSX 1.7 (и psxfin), а за да се сдобие човек с него трябва из разни емуперадайзи да прави регистрации... пък C&C (и Dune 2k, btw, макар че западните гейм списания я "изплюха") за ps1 е хубава игричка, ех... боунър. Изводът е, учете деца, за да може сами да си пишете plug-ins.
събота, 23 юли 2011 г.
Последният бос
Хм, с нетърпение чакам Prototype 2. Но тези дни си припомних един недостатък (макар и несъществен) на 1-та част, а именно, в-и-ж-з-а-г-л-а-в-и-е-т-о. Е няма такава трудност, братче, Та AC, Spiderman: Web of Shadows и Prototype страдат от як repetitiveness, и ако "врътването" на първата и втората е само въпрос на време, то Prototype ти изсипва целият Ад дори и на Easy. Сега, нямам нищо против фрустрацията от време на време, но ако не ме лъже паметта, някъде около 7 пъти поех пътеката за вечните ловни полета преди да видя "добрия" завършек (при това с повечето upgrades, бе направо от New Game+). Иначе, прогресът през повечето нива се осъществява сравнително леко, без мисията в която трябваше да се екстерминират няколко хеликоптера един след друг (double pain under your spine). И те това исках да спомена, ако се сетя за още нещо, щЪ пиша.
четвъртък, 21 юли 2011 г.
За Assassin's Creed Part 1
Макар че AC излезе през 2007г, имах възможност да я изиграя едва преди около година. С трепет подхванах и втората част. След като изиграх и Brotherhood, осъзнах колко subpar е първата част в сравнение с наследниците си. Уви, чудовищно много.
Кое разваляше удоволствието от първата част? Като за начало, бих изтъкнал повтoряемостта на мисиите и задачите. След около първите две асасинации, човек разбира, че този spot-follow-kill цикъл го чака до края на играта. Второ, (липсва) емоционалната връзка между играча и персонажите. Е братко, не я усетих! Дезмънд (в Abstergo) постояно whin-ваше като за световно колко са лоши тамплиерите че да го измъкнат от иначе тривиалното му барманско съществуване, а Луси Лу се чудеше как да го накара да потърпи ... още малко. Горкият Алтаир пък страдаше от известни комплекси ("My way is better" xD). И ето тук, на фона на всичко споменато се откроява Ецио, или както го описва баща му в началото, истински боец (от бебе, хехе). Не, фабулата на AC2 беше изключително присламчива. Човек можеше да се идентифицира по-добре с измамения от корумпираната система Аудиторе отколкото с морално пропадналият master "асасюн" Ла-Хад. За OST-то на отделните игри няма да говоря, за съжаление, първата част също попада в дъното на класацията в това отношение (като изключим escape theme, де).
Кое разваляше удоволствието от първата част? Като за начало, бих изтъкнал повтoряемостта на мисиите и задачите. След около първите две асасинации, човек разбира, че този spot-follow-kill цикъл го чака до края на играта. Второ, (липсва) емоционалната връзка между играча и персонажите. Е братко, не я усетих! Дезмънд (в Abstergo) постояно whin-ваше като за световно колко са лоши тамплиерите че да го измъкнат от иначе тривиалното му барманско съществуване, а Луси Лу се чудеше как да го накара да потърпи ... още малко. Горкият Алтаир пък страдаше от известни комплекси ("My way is better" xD). И ето тук, на фона на всичко споменато се откроява Ецио, или както го описва баща му в началото, истински боец (от бебе, хехе). Не, фабулата на AC2 беше изключително присламчива. Човек можеше да се идентифицира по-добре с измамения от корумпираната система Аудиторе отколкото с морално пропадналият master "асасюн" Ла-Хад. За OST-то на отделните игри няма да говоря, за съжаление, първата част също попада в дъното на класацията в това отношение (като изключим escape theme, де).
сряда, 13 юли 2011 г.
Тук сме
Е, след малко повечко от година, отново подновявам активността в блога. Очакват се писания за филми, книги, психология (примесена с доза полиетиленова философия) и разбира се, всичко ще кулуминира в малки размисли над Тед Качински и неговият манифест :)
Иска ми се да си направя и блогче в което ще публикувам решения на задачи, свързани със C++, както и някои лични проекти (предимно игри), so stay tuned.
Иска ми се да си направя и блогче в което ще публикувам решения на задачи, свързани със C++, както и някои лични проекти (предимно игри), so stay tuned.
сряда, 7 юли 2010 г.
Митология на Япония: 一部 I: Официалната митология
Официалната митология, наложена от управляващите кръгове, е изиграла неколкократно в историята на Япония важна роля за пробуждане на националното съзнание и за укрепване единството на нацията.
В случая под официална митология разбираме комплекса от родни, ранни митологични мотиви, подбрани, огледани и подредени за нуждите на младата японска държава в едно сравнително стройно повествование. Този подбор е бил направен в края на 7. век и в резултат на това се появили два труда с историкогеографски претенции. Първият от тях ,,Коджики" (,,Записки за древните дела"), бил завършен и предаден на императора за одобрение през 712 г., а вторият - ,,Нихонги" (или ,,Нихоншоки" - ,,Японска хроника") - през 720 година.
И двата труда влизат в състава на така наречените ,,свещени книги" на шинтоизма и представляват неизчерпаем източник на сведения за древна Япония. В момента, в който са били създавани, тяхната цел и амбиция е била да бъде обосновано превъзходството на императорския род, да бъде предаден на властта божествен авторитет и народът да бъде подчинен на управляващата династия съгласно принципа на божественото пратеничество. Те трябвало да служат за религиозна обосновка на политическите амбиции на тогавашните властници и затова в тях е отделено толкова много място на божествените родословия на императорите, на описанието на чутовните им подвизи и успехи, на почитта, която им била отдавана во веки веков по божия воля. Макар че и двете ,,свещени книги" са били писани в период на силно китайско влияние, духът им е чисто японски и шинтоистки. Китайското влияние е ясно изразено в историографския подход към предмета, в някои цитати, взети сякаш направо от китайските хроники и във възгледите, проповядвани от японските императори. Това въздействие обаче рядко навлиза в дълбочина, в самата митологична тъкан, а когато това се случва, чуждите напластявания могат да бъдат отделени от родните мотиви с доста голяма доза правдоподобност.
Примитивните вярвания на първобитното общество, чийто най-съществени черти са били култът към природата и култът към предците, умело направлявани, се превърали в култ към императора и към Велика Япония. Тези дне прояви на шинтоизма са се запазили и - кога по силни, кога по-слаби - са надживели времената на будизма,залял цялата страна, времената на хаоса, причинен от гражданските междуособици, времената на пълния упадък на императорската власт
Имало е и парадоксални ситуации. От края на 12. век Япония била управлявана от военни диктатори, а императорският двор в Киото неведнъж изпитвал лишения: въпреки това императорската особа била свята и дори ,,варварите военни'' не се осмелявали гласно да отричат това. Това е била, разбира се, святост, лишена от власт и дори от привиден авторитет.
Началото на проимператорското движение датира приблизително едва от втората половина на 17. век. С течение на времето то набирало сила и към края на 18. век вече представлявало могъща идеологическа опора за хората, недоволни от управляващия режим. Това движение издигало лозунги за връщане към принципите на ,,чистия шинтоизъм", за възстановяване на императорската власт и сваляне на узурпаторското управление на неимператорската династия на шогуните Токугава. Най-видни представители на това движение (наричано ,,фукко шинто" - възродено шинто) били: Мабучи Камо (1697-1769), Норинага Мотоори (1730-1801) и Ацутане Хирата (1776-1843). Те се занимавали с изучаване и тълкуване на ,,свещените книги" и други произведения на японската класика както от литературно-историческа,така и от идеологическа гледна точка.Те обосновавали необходимостта от възвръщане на императорската власт с божествения авторитет на този род.
,,Япония е страната, родила богинята Аматерасу" е писал Норинага Мотоори. ,,Този факт доказва превъзходството и над другите страни, които също се радват на нейното благоволение. След като дарила своя внук Ниниги с трите свещени съкровища, богинята го провъзгласила за владетел на Япония за вечни времена. Потомците му ще продължават да я управляват дотогава, докато съществуват небето и земята. [...] Во веки веков всеки император е син на богинята. Неговото сърце е в пълна хармония с мислите и чувствата на нейното сърце. Не търси нови открития, а управлява съгласно традицията, а ако някога изпитва колебания, той се обръща към предзнаменованията, които му разкриват мислите на великата богиня. [...] Вечното съществуване на императорската династия е най-пълното доказателство за това, че ,,пътят на боговете" несравнимо превъзхожда другите системи на всички останали страни. [...] Този път бе начертан от Идзанаги и Идзанами и бе предаден от тях на богинята на слънцето, която на свой ред го предаде по-нататък. Затуй се и зове ,,пътят на боговете''. Същността му е да се просвещаваме като изучаваме ,,Коджики'' и други древни творения."
Това е типичен пример за стила на Норинага, а възгледите, които проповядвал, намирали широк отзвук сред обществото и създавали благоприятен климат за поемане на политическата власт от императора. Когато най-сетне през 1868 г., след повече от десетгодишен период на граждански борби, повратът се осъществил и императорът след много векове отново станал държавен глава, управляващата група се възползвала от митологията не само за да укрепи авторитета на младата власт, но и за да насочи народа по пътя на крайният национализъм и шовинизъм. Всички средства за масова информация били подчинени на делото на ,,националното възпитание" на японците.Митологията, записана в ,,свещените книги", получила последна шлифовка и била издигната в ранг на история. Школските читанки се изпъстрили с разкази за националните богове, за славата на богоизбраната страна и за чертите, с които трябвало да се гордее всеки японец.
В следвоенна Япония ,,Коджики" и ,,Нихонги'' много често се използват от изследователите на древността - историци, археолози, етнографи, езиковеди, литературоведи, и други, - но по научен начин, без да се проявява пиетет към въпросите на религията. Митологията на ,,свещените книги'' като инструмент за въздействие върху обществото умира пред очите ни. Тя е все още в многобройните светилища, в храмовете, посветени на едно или друго божество от официалния пантеон, но убедителността и силата и на въздействие са минимални. Тълпите поклонници, които посещават храмовете и участват във фестивалите, много често не знаят името и функциите на божеството, пред което се прекланят. Хората от по-възрастното и средното поколение все още могат да ви изредят наизуст имената на сто и двадесет четиримата императори, защот в училище са им ги втълпили доста старателно. В отговор на подобен въпрос следвоенните поколения вече само свиват рамене.
В случая под официална митология разбираме комплекса от родни, ранни митологични мотиви, подбрани, огледани и подредени за нуждите на младата японска държава в едно сравнително стройно повествование. Този подбор е бил направен в края на 7. век и в резултат на това се появили два труда с историкогеографски претенции. Първият от тях ,,Коджики" (,,Записки за древните дела"), бил завършен и предаден на императора за одобрение през 712 г., а вторият - ,,Нихонги" (или ,,Нихоншоки" - ,,Японска хроника") - през 720 година.
И двата труда влизат в състава на така наречените ,,свещени книги" на шинтоизма и представляват неизчерпаем източник на сведения за древна Япония. В момента, в който са били създавани, тяхната цел и амбиция е била да бъде обосновано превъзходството на императорския род, да бъде предаден на властта божествен авторитет и народът да бъде подчинен на управляващата династия съгласно принципа на божественото пратеничество. Те трябвало да служат за религиозна обосновка на политическите амбиции на тогавашните властници и затова в тях е отделено толкова много място на божествените родословия на императорите, на описанието на чутовните им подвизи и успехи, на почитта, която им била отдавана во веки веков по божия воля. Макар че и двете ,,свещени книги" са били писани в период на силно китайско влияние, духът им е чисто японски и шинтоистки. Китайското влияние е ясно изразено в историографския подход към предмета, в някои цитати, взети сякаш направо от китайските хроники и във възгледите, проповядвани от японските императори. Това въздействие обаче рядко навлиза в дълбочина, в самата митологична тъкан, а когато това се случва, чуждите напластявания могат да бъдат отделени от родните мотиви с доста голяма доза правдоподобност.
Примитивните вярвания на първобитното общество, чийто най-съществени черти са били култът към природата и култът към предците, умело направлявани, се превърали в култ към императора и към Велика Япония. Тези дне прояви на шинтоизма са се запазили и - кога по силни, кога по-слаби - са надживели времената на будизма,залял цялата страна, времената на хаоса, причинен от гражданските междуособици, времената на пълния упадък на императорската власт
Имало е и парадоксални ситуации. От края на 12. век Япония била управлявана от военни диктатори, а императорският двор в Киото неведнъж изпитвал лишения: въпреки това императорската особа била свята и дори ,,варварите военни'' не се осмелявали гласно да отричат това. Това е била, разбира се, святост, лишена от власт и дори от привиден авторитет.
Началото на проимператорското движение датира приблизително едва от втората половина на 17. век. С течение на времето то набирало сила и към края на 18. век вече представлявало могъща идеологическа опора за хората, недоволни от управляващия режим. Това движение издигало лозунги за връщане към принципите на ,,чистия шинтоизъм", за възстановяване на императорската власт и сваляне на узурпаторското управление на неимператорската династия на шогуните Токугава. Най-видни представители на това движение (наричано ,,фукко шинто" - възродено шинто) били: Мабучи Камо (1697-1769), Норинага Мотоори (1730-1801) и Ацутане Хирата (1776-1843). Те се занимавали с изучаване и тълкуване на ,,свещените книги" и други произведения на японската класика както от литературно-историческа,така и от идеологическа гледна точка.Те обосновавали необходимостта от възвръщане на императорската власт с божествения авторитет на този род.
,,Япония е страната, родила богинята Аматерасу" е писал Норинага Мотоори. ,,Този факт доказва превъзходството и над другите страни, които също се радват на нейното благоволение. След като дарила своя внук Ниниги с трите свещени съкровища, богинята го провъзгласила за владетел на Япония за вечни времена. Потомците му ще продължават да я управляват дотогава, докато съществуват небето и земята. [...] Во веки веков всеки император е син на богинята. Неговото сърце е в пълна хармония с мислите и чувствата на нейното сърце. Не търси нови открития, а управлява съгласно традицията, а ако някога изпитва колебания, той се обръща към предзнаменованията, които му разкриват мислите на великата богиня. [...] Вечното съществуване на императорската династия е най-пълното доказателство за това, че ,,пътят на боговете" несравнимо превъзхожда другите системи на всички останали страни. [...] Този път бе начертан от Идзанаги и Идзанами и бе предаден от тях на богинята на слънцето, която на свой ред го предаде по-нататък. Затуй се и зове ,,пътят на боговете''. Същността му е да се просвещаваме като изучаваме ,,Коджики'' и други древни творения."
Това е типичен пример за стила на Норинага, а възгледите, които проповядвал, намирали широк отзвук сред обществото и създавали благоприятен климат за поемане на политическата власт от императора. Когато най-сетне през 1868 г., след повече от десетгодишен период на граждански борби, повратът се осъществил и императорът след много векове отново станал държавен глава, управляващата група се възползвала от митологията не само за да укрепи авторитета на младата власт, но и за да насочи народа по пътя на крайният национализъм и шовинизъм. Всички средства за масова информация били подчинени на делото на ,,националното възпитание" на японците.Митологията, записана в ,,свещените книги", получила последна шлифовка и била издигната в ранг на история. Школските читанки се изпъстрили с разкази за националните богове, за славата на богоизбраната страна и за чертите, с които трябвало да се гордее всеки японец.
В следвоенна Япония ,,Коджики" и ,,Нихонги'' много често се използват от изследователите на древността - историци, археолози, етнографи, езиковеди, литературоведи, и други, - но по научен начин, без да се проявява пиетет към въпросите на религията. Митологията на ,,свещените книги'' като инструмент за въздействие върху обществото умира пред очите ни. Тя е все още в многобройните светилища, в храмовете, посветени на едно или друго божество от официалния пантеон, но убедителността и силата и на въздействие са минимални. Тълпите поклонници, които посещават храмовете и участват във фестивалите, много често не знаят името и функциите на божеството, пред което се прекланят. Хората от по-възрастното и средното поколение все още могат да ви изредят наизуст имената на сто и двадесет четиримата императори, защот в училище са им ги втълпили доста старателно. В отговор на подобен въпрос следвоенните поколения вече само свиват рамене.
Абонамент за:
Публикации (Atom)