Макар че AC излезе през 2007г, имах възможност да я изиграя едва преди около година. С трепет подхванах и втората част. След като изиграх и Brotherhood, осъзнах колко subpar е първата част в сравнение с наследниците си. Уви, чудовищно много.
Кое разваляше удоволствието от първата част? Като за начало, бих изтъкнал повтoряемостта на мисиите и задачите. След около първите две асасинации, човек разбира, че този spot-follow-kill цикъл го чака до края на играта. Второ, (липсва) емоционалната връзка между играча и персонажите. Е братко, не я усетих! Дезмънд (в Abstergo) постояно whin-ваше като за световно колко са лоши тамплиерите че да го измъкнат от иначе тривиалното му барманско съществуване, а Луси Лу се чудеше как да го накара да потърпи ... още малко. Горкият Алтаир пък страдаше от известни комплекси ("My way is better" xD). И ето тук, на фона на всичко споменато се откроява Ецио, или както го описва баща му в началото, истински боец (от бебе, хехе). Не, фабулата на AC2 беше изключително присламчива. Човек можеше да се идентифицира по-добре с измамения от корумпираната система Аудиторе отколкото с морално пропадналият master "асасюн" Ла-Хад. За OST-то на отделните игри няма да говоря, за съжаление, първата част също попада в дъното на класацията в това отношение (като изключим escape theme, де).
Няма коментари:
Публикуване на коментар